Аз седях на прашния под, заровила лице в ръцете си. Уличната светлина се прокрадваше през прозореца и мъгливо очертаваше мен и още една фигура - теб, който стоеше пред мен, обърнал ми гръб.
Аз стехен, давех се в собствените си сълзи на безпомощност, а ти стоеше там... толкова близо и всъщност толкова далече от мен... беше напълно неподвижен и мълчеше... сякаш духом беше някъде другаде...
В един последен прилив на сили и... любов... аз протегнах ръка към теб, но не те достигнах... Отворих уста, но още преди да излезе и звук, думите застинаха на устните ми... студ скова цялото ми тяло... Ти се бе обърнал и ме гледаше... поглед, изпълнен с вледеняващо безразличие... По лицето ти пробяга надменна иронична усмивка. Ти не ме остави да говоря, само, поклащайки с досада глава, промълви
„Толкова си жалка..."
След което си тръгна... Стъпките ти отекваха глухо по коридора и заедно с всяка твоя крачка в сърцето ми се забиваше нож... ти продължаваше да ме унижаваш, убиваше ме малко по малко, докато ...