Вървиш, а сякаш си невидим! Хората те подминават с безразличие - ти не съществуваш.

Говориш, а сякаш си ням! Думите ти отекват в пространството.

Постепенно цветовете избледняват, сливат се в едно безличие, което е неизбежно. Изгубваш се сред масата хора. Отритнат си, неразбран, незабележим. И изчезваш...

Питам се защо е така? Защо в това привидно общество на равнопоставеност, свобода на словото и личността се забравят ценности? Моралът, издигнат на пиедестал от хора, счутащи себе си достойни за подръжание, е наложен силово. Личното мнение не е значимо, различието в мислите и чувствата не са позволени. Длъжен си да изпълняваш наложените норми, за да не бъдеш аутсайдер. Потискаш желанията си, за да си в полза на другите, като смяташ, че така ще те приемат и сметнат за един от тях.

В близкото минало на 17-18 век спазването на етикета във висшето общество е било знак за аристократичност, със задължителното присъствие на известна сума пари, достатъчни в днешно време да изхранят милиони. Ако не си притежавал нищо освен достойнството си, покрито с окъсани дрипи и благородни чувства, значи си бил никой - прост бедняк, длъжен да изпълнява заповеди. Класовото разделение, силно изразено в този период, не е позволявало да надхвърлиш средата си, т.е. ако си бил роден сред аристократи, винаги ще си такъв, но ако родителите ти са били сиромаси, тогава значи нямаш шанс да се реализираш. Позамислим ли се ще установим, че дори и сега положението е същото, макар и леко видоизменено.

Случвало ли ти се е да се погледнеш в огледалото и да не можеш да се познаеш? Да се запиташ - аз ли съм това и ако не, кой е този срещу мен? Образ, коренно различен от истинската ти същност, такъв какъвто го искат останалите, това, което очакват от  теб. Същество с интереси, уеднаквени с желанията и прищявките на хората около теб. Забравил си своите собствени стремежи. Вниманието ти е обзето от параноя - да угодиш на всеки, без значение за последствията, които ще се отразят на живота ти, най-общо казано. Не знаеш кой си всъщност!

Ти ли си това? Косите ти са побелели от непрестанно сипещите се като сняг задължения, които трябва да изпълниш. Вместо вечно будния и жизнен поглед, изпълнен с жажда за приключения, с погледа ти се отразяват само две светкащи подобия на очи, безжизнени и примирени със съдбата, оказала се безмилостна към тях. Хилядите безсънни нощи на терзания и усилена работа, да бъдеш това, което искат от теб,  се очертават в странно синьо-лилав цвят в подножието на очите. Едва забележимите принудителни усмивки, изразяващи примирението ти пред повелителния тон отсреща, също са оставили своя отпечатък върху лицето ти. А то е изпито и пребледняло, белег за неимоверния труд и усилия , положени в името на нещо, което не е твое.