Вървиш, а сякаш си невидим! Хората те подминават с безразличие - ти не съществуваш.
Говориш, а сякаш си ням! Думите ти отекват в пространството.
Постепенно цветовете избледняват, сливат се в едно безличие, което е неизбежно. Изгубваш се сред масата хора. Отритнат си, неразбран, незабележим. И изчезваш...
Питам се защо е така? Защо в това привидно общество на равнопоставеност, свобода на словото и личността се забравят ценности? Моралът, издигнат на пиедестал от хора, счутащи себе си достойни за подръжание, е наложен силово. Личното мнение не е значимо, различието в мислите и чувствата не са позволени. Длъжен си да изпълняваш наложените норми, за да не бъдеш аутсайдер. Потискаш желанията си, за да си в полза на другите, като смяташ, че така ще те приемат и сметнат за един от тях.
В близкото минало на 17-18 век спазването на етикета във висшето общество е било знак за аристократичност, със задължителното присъствие на известна сума пари, достатъчни в днешно време да изхранят милиони. Ако ...