Тъгата, виното и още нещо

Заблуда е, че пиянството носи утеха. Когато падат задръжките, когато забравим етиката и престанем да слушаме разума си, махаме и усмихната маска. Нямаш сили вече да изкривяваш лицето си в усмивка, когато в сърцето ти е тъжно.

Винаги съм мислела, че очите отразяват сърцето. Можеш да се престориш на разсеян, когато срещнеш старата си любов, но не можеш да скриеш спонтанно появилата се искра в погледа. Явно очите по природа не познават лицемерието.

И когато виното отключи тъгата, не остава нищо друго освен да и се отдадем. Да изживееш болката с цялото си същество, вместо да я потискаш, отричаш или изопачаваш е героично. Зрялата личност е стоицист.

За да потиснеш мъката си, се страхуваш от нея. Страхуваш се, че ще излезе от съня и самотата, за да се пренесе в моментите, които са реални и споделени. И тогава истинските приятели ще я открият в очите ти. А ти не искаш да изглеждаш слаб. Така страхът изтиква болката в подсъзнанието, за да може тя да  превръща покоя в безпокойство. Отрицанието е още по-грозно. Мъката е завладяла цялото ти същество, извира от погледа и прозира през движенията и маниерите. Но гордостта те кара да лъжеш себе си. Бягството заслепява- не решава. Прави болката по-силна, но не позволява да различиш източника на болката, за да я пребориш.

Изопачаването е вид бягство от истината, от себе си. За да изопачиш мъката си, нямаш дързостта да си честен със себе си. Което не е необходимо, за да бъдеш щастлив. Будейки съжаление у околните намираш оправдание, че си се предал от борбата.

А мъката и болката не идват самоцелно. Както физическата болка предпазва от по-сериозни травми, така и душевната е сигнал. Тя е светлина по пътя на опознаването на себе си. А когато те боли ти се фокусираш на слабите си места, започваш да се грижиш за тях, да ги лекуваш.  Мъката е признак за живеене. А излекуваната болка е победна битка.

Затова дайте ми вино! Не искам да крия своята мъка, няма да бягам от нея. Ще призная само, че моята муза е мъката. Тя подбира думите, за да изрази чувствата. За да предизвикам цялата си насъбрана болка да излезе наяве, ще посрещна Мъката  с усмивка, макар и през сълзи, ще я почерпя и от виното си. Нека ми разкаже къде бъркам, коя моя грешка ме привлича така неустоимо, за да я повтарям хиляди пъти. Нека, когато е доволна вече, Мъката да си отиде. И музата си изпращам. Пък да се връщат, когато пожелаят. Отново ще ги посрещна с вино и с мила усмивка. Защото са жени и умеят да познават лицемерието. Ако ги изгоня, ако избягам или пък злоупотребя с тях, те ще крадат от искрите в погледа и от вятъра около мен, ще изпиват живинката му и то само, за да ги изслушам.

Затова, Мъко и ти, Музо, нека се напием по женски!