Ден като ден, месец, година. Същите физиономии, същите думи, сякаш някой
е пуснал кратко клипче на рипийт и си е тръгнал. Единственото, което се
променяше, беше тъмнината там, вътре - нарастваше, унищожавайки последните
капчици надежда, разкъсвайки всяко късче светлина, оставяйки след себе си
само болка, разруха и тъга. Сякаш само аз бях там, в окото на урагана, и
ветрове от хиляди въпроси и лъжи ме удряха от всички страни. Сякаш света
преднамерено беше спрял само за мен, оставяйки всичко останало да се слее
в една безкрайна размазана картина около мен. Затварям очи, нека спре да ме
боли поне за миг. Поне за миг, така че да си поема малко въздух. Унасям
се, пропадам в бездната, потъвам - ала никой не е там, никой не е там да
ме издърпа обратно. Кое е фантазия и кое - реалност - вече няма как да ги
различа. Само знам, че трябва да избягам, ала краката ми тежат, вързани с ...