3.10.2012 г., 15:05 ч.

Ураган от думи 

  Есета » Други
1442 0 0
1 мин за четене

Ден като ден, месец, година. Същите физиономии, същите думи, сякаш някой
е пуснал кратко клипче на рипийт и си е тръгнал. Единственото, което се
променяше, беше тъмнината там, вътре - нарастваше, унищожавайки последните
капчици надежда, разкъсвайки всяко късче светлина, оставяйки след себе си
само болка, разруха и тъга. Сякаш само аз бях там, в окото на урагана, и
ветрове от хиляди въпроси и лъжи ме удряха от всички страни. Сякаш света
преднамерено беше спрял само за мен, оставяйки всичко останало да се слее
в една безкрайна размазана картина около мен. Затварям очи, нека спре да ме
боли поне за миг. Поне за миг, така че да си поема малко въздух. Унасям
се, пропадам в бездната, потъвам - ала никой не е там, никой не е там да
ме издърпа обратно. Кое е фантазия и кое - реалност - вече няма как да ги
различа. Само знам, че трябва да избягам, ала краката ми тежат, вързани с
окови. Същите стари лица, със същите стари думи, остри като бръснач - сякаш
съм виновна за всичките им проблеми. Все едно имам сили да променя нещо...
Затарям очи и в съня ми - реален като тухла, паднала право на главата - е
черен, празен - същите лица са там, но има и нови - зъбати, само нокти и
кости. И те пеят, пеят за мен, викат ме да остана с тях в съня, да не се
будя, да приема завинаги празнотата. А аз викам, креща и се дърпам... но
вече нямам сили, усещам ноктите, забити на дълбоко в тялото ми, усещам как
се предавам, как губя. Защото тази битка не се води от един, трябват ти поне
двама...

© Линту Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??