Няма да стане, не е възможно, зарежи го, използвай го, излъжи го… един безспирен кръговрат от безнадежност, лъжи, интриги и проблеми - без искрица надежда. Заобикаляща разруха, безмилостна печал от настоящето, болка на забвение и скръб, пречупена през призмата на собствената ни апатия… Картина, лишена от контраст и светлина, изпълнена с бездихание и безверие, картина, която би нарисувал художник, имащ за цел да опише заобикалящата ни реалност. А ние съзерцаваме тази картина всеки един ден и се превръщаме в посредствени зрители на едно модно ревю на призраци, наречено живот. И прекопирваме тази картина, разпространяваме тази картина, идеализираме тази картина. И заспиваме в онзи утопичен сън, предначертаваш последните терзания и апатичните съзерцания на един народ, една държава, една цивилизация…
А до художника седи и друга палитра, събрала в себе си пъстри, топли цветове, символизиращи едната останала надежда. И отпуснал своята ръка, той очаква наставление от онези негови зрители, които съзерцават творчеството му. А дали техните очи, покрити с плесента на отминалите абстрактни спомени ще съумеят да разчупят небосвода, покрит от черната сивота на ежедневието и ще успеят да направляват ръката му в процеса на формиране на онази картина, която някога рисуваше същият този художник, застанал на високия хълм, гледайки многобройните конни стада на онзи български славен народ, който проваляше империи с лекота.
Застинали в очакване на последния удар, който ще си нанесем, ние стоим на прага на нова ера, в състояние сме да изпитаме за пореден път силата на българския дух и едва ли бихме се провалили отново, ако движещата сила на нашето съществуване минава през погледа на забравените моменти на величие. Един поглед, само един поглед назад във времето, ще издигне нашата духовност на онази завидна величина, от която рухнахме с монотонен и глух звук преди толкова много години. Изправени пред погледа на съвремието, ние обръщаме глава през рамо с надеждата да видим тях – волята, вярата, борбата, застанали зад нас, поставили ръце на рамото ни… и ето, те са там, а до тях стоят честта и гордостта на нашия корен, миналото ни е прегърнало славата и двамата полагат ръка на другото ни рамо. И нашите очи се изпълват с надежда и желание за живот, десниците ни усещат преминаващата буйна кръв в себе си и се издигат отново над главите на онези призраци от онова модно ревю. И сълзи, породени от онзи спомен за величие, разпръскват плесента пред закърнелите ни очи и светъл лъч пронизва зениците ни, а зад този лъч ние виждаме бъдещето – това бъдеще, което ни е предначертано от векове, това бъдеще, от което ние не ще избягаме, а можем само да забавим. И правейки несигурен опит за първа крачка по този нов път, десницата ни е уловена от Провидението и то стремглаво води нас и нашето бъдеще към онова заслужено място – към острова на безсмъртието. И мускулите ни се стягат в последен напън към последната битка в защита на човешкото и родното. Сблъсък на илюзии, двубой между мечти и безверие, титанична свада, предначертана от векове…

А битката ще има два края… И всеки един от тях зависи от нас, разполагаме със съдбата си, дори тя крачи редом до нас , за да се чувстваме сигурни в онази победа, която ще трябва да бъде нанесена сред пламъците на днешния изгарящ свят… И дали сърцата ни няма да изгорят в тази последна битка, или пламъците ще разтопят и сгреят ледените ни сърца - за да знаем, тази битка трябва да е нашата битка и първите редици трябва да бъдат нашите редици….
В памет на миналото, като протест срещу настоящето и в името на бъдещето… тази битка трябва да бъде спечелена и тя ще бъде спечелена…