Влюбеният, за да е действително влюбен, не бива да е убеден в това, че е влюбен. Ако е убеден, че “аз, който съм този и този, съм влюбен без никакво съмнение”, то той всъщност е един невлюбен човек, един фанатик. Фанатикът напомня на наклонена греда, която намира себе си за самодостатъчна, по начин който позволява, въпреки своята наклоненост, да остава права без да се опира о нищо друго. Влюбеният човек с всеки свой позив към залюбения човек не пита онова, което сам понякога решава, че пита: “обичаш ли ме”, а пита: “обичам ли те”. Ако една жена приеме подареното цвете, тя в действителност отвръща с двоен подарък, чието съдържание гласи: “да, ти ме обичаш”. Така на пръв поглед даряващият се оказва надареният. Затова и съмнението в собствената влюбеност не отнема на влюбеността, а я разцъфва, провежда я до другия.
Но ако се срещнат двама души и стане така, че поне единият не пита другия “обичам ли те”, а държи на меркантилното “обичаш ли ме”, се получава дисонанс в посланията. Човек, пит ...