Влюбеният, за да е действително влюбен, не бива да е убеден в това, че е влюбен. Ако е убеден, че “аз, който съм този и този, съм влюбен без никакво съмнение”, то той всъщност е един невлюбен човек, един фанатик. Фанатикът напомня на наклонена греда, която намира себе си за самодостатъчна, по начин който позволява, въпреки своята наклоненост, да остава права без да се опира о нищо друго. Влюбеният човек с всеки свой позив към залюбения човек не пита онова, което сам понякога решава, че пита: “обичаш ли ме”, а пита: “обичам ли те”. Ако една жена приеме подареното цвете, тя в действителност отвръща с двоен подарък, чието съдържание гласи: “да, ти ме обичаш”. Така на пръв поглед даряващият се оказва надареният. Затова и съмнението в собствената влюбеност не отнема на влюбеността, а я разцъфва, провежда я до другия.
Но ако се срещнат двама души и стане така, че поне единият не пита другия “обичам ли те”, а държи на меркантилното “обичаш ли ме”, се получава дисонанс в посланията. Човек, питащ “обичаш ли ме” – правейки го, както на глас, а най-вече и по същество, – забравя собствената си влюбеност, защото вече я е приел за даденост. Най-тежката мъка за действително влюбения е не да не бъде обичан, а да се окаже необичащ. Влюбеният няма за цел да предизвика насрещна обич, а да получи уверение, че собствената му обич е достигнала до другия. А ако това достигане се провали, влюбеният, неспособен да бъде фанатик, изгубва обичта си и пада, както пада наклонената към нищото греда. Съмнението, че съм влюбен, е двигател на любовта.
Истински влюбеният по начало не разбира как така самият той би могъл да бъде обичан. Фанатикът пък смята, че ако не е обичан, значи не го заслужават. Първият е загрижен да провежда напред моста, който изгражда откъм собствената страна на брега, а вторият постоянно поглежда критично към другия бряг и подвиква, изисквайки бързина. Любовта е оня тип хазарт, в който си разбрал, че няма система, която – следвайки – ще увеличи шансовете ти да спечелиш. Тук всичко се изчерпва с твоето умение постоянно да залагаш с леко сърце и с надеждата, че рулетката няма да спре да се върти, даже когато вече няма да има какво да залагаш. Сенека казва, че любовта е като приятелството, просто е безумно приятелство.
Влюбеният спира да бъде влюбен – а това пък означава, че изобщо не е бил влюбен, – щом вече не пита “обичам ли те”, а “обичам ли в действителност”. Любовта не е саморефлексия, тя е диаметрия. Щом е влюбен, то значи отделният човек се е отказал да заговаря предимно себе си, а е започнал да търси начин да отправя глас в диаметрална на себе си позиция. И ако този глас просто каже онова чиновническо в своята удостоверителност “обичам те” или претенциозното “обичаш ли ме”, то той просто е обладан от страха да попита “обичам ли те”. А е така, защото “обичам те” прилъгва към същия насрещен отговор, “обичаш ли ме” предполага и отрицателен отговор, но се моли той да не е такъв, докато “обичам ли те” е пределният риск да получиш едно “не”, което ще ти затръшне вратата не само към другия, а към другия и към теб самия.
© Едуард Кехецикян Todos los derechos reservados