Късно е. Мракът на нощта обгръща всичко и всички. Тихо е. Само будилникът на нощното ми шкафче тиктака почти безшумно, отброявайки изтичащите секунди. ”Тик- так, тик- так” - кънти в главата ми звукът, сякаш и там има някакъв малък невидим часовник. Лежа в удобното си легло, опитвам се да заспя, но сънят прелита край мен и не ми позволява да го уловя и да се потопя в неговите прегръдки. Да забравя. Да забравя поне за няколко часа мислите, които ме измъчват, въпросите, чиито отговори търся и все не намирам... Когато часовникът удари полунощ, не издържах, взех един маркер и с трепереща ръка написах на синия тапет: „Какво е реалност? Кое е истинско и кое - лъжа?” Легнах си отново, ала сънят пак не идваше. Взирах се в черната стена, знаех, че, скрити в тъмнината, там висят моите въпроси... въпроси без отговор...

  А кое наистина е реалност? Ние, хората? Нещата, които можем да видим, да усетим, да вкусим и чуем? Това ли е истинското, или е онова, в което вярваме, онова, което не можем да докоснем, но все пак сме убедени, че то съществува, защото на нас ни се иска да е така?

  Пример за това са НЛО-тата и извънземните. Съществуват ли? Не е ли много по-разумно да приемем, че това, което някой уж е видял, е било самолет, звезда, светулка или просто плод на неговото развинтено въображение? Защо вярваме в нещо, което очевидно е измислица? Защото ние, хората, се нуждаем от вярата, че някъде съществува още някой, че не сме единствените. НЛО-тата са това, което подхранва нашата вяра. Ние не просто вярваме, не просто предполагаме, а сме сигурни и знаем, че това не е лъжа, а истина, защото ни е нужно.

 Същата е работата с българския футбол. Макар че, признавам си, не съм много запозната с този спорт, знам, че такова нещо като български футбол няма. Това е измислица, чиято функция е да повдига репутацията и самочувствието на българския народ. Дали успява, това е друг въпрос.

  Много по-важен е въпросът, който ме гледа от стената. Тези разкрачени букви не ми дават мира. Кое е реалност? Аз? Ти? Ние? Друг? Кой? Замисляли ли сте се, че ние може би изобщо не съществуваме? Може би сме част от нечия фантазия. 8 "е", макар че мога да ви докосна и усетя, дали все пак не сме нечия мечта? Дали някое дете не лежи сега в леглото си и, уморено от всичките задачи и тестове, които е решило през деня, не мечтае за своето бъдеще? Дали не сме само образи, които съществуват само в главата на това дете, измислици, които му дават вяра, сила и самоувереност? Дали и ние не сме като летящите чинии и българския футбол - илюзии...?

  Ето, че най-сетне сънят ме споходи. Очите ми се затварят, предстоят ми няколко спокойни часа забрава. Но въпросите, написани с маркер на стената, ще си останат там, все така без отговор. Кой може да ми каже какво е реалността? Кое е истинско и кое - лъжа?