... Във всеки от нас има един механизъм, които по всяко време може да засече. И когато това стане... нищо не се знае. Няма значение колко сме стабилни като психика, може да се случи на всекиго. Но проблема е когато осъзнаем, че не нещо не е наред вътре в нас, още преди да е прищракало.

            Знам че на всеки му е минавало през ума да прекрати живота си. Това става често, но само понякога допираме една идея повече острието на ножа до пулсиращата вена на ръката ни, държащи го с другата трепереща от нерешителност ръка. След това внезапно някои ни прекъсва в този момент, когато сме самите себе си, когато сме егоистични и не мислим за болката, която ще причиним на близките си. И след като ни прекъснат, забравяме предишните тревожни мисли.

И в това се състои моя проблем. Аз не мога да забравя.

Преди да си помислите каквато и да е, искам само да кажа че живея в свят които е изпълнен с красота, имам много приятели, някои от които изключително близки, семейство, което ме обича, не съм имала проблеми в детството, имала съм дори повече отколкото съм се нуждаела. И въпреки това нещо не е наред с мен.

Всички успяваме да забравим тревожните мисли все някак с времето, но от начина,  по който съм възпитана, да съм отговорна и да се стремя да бъда справедлива, често ми изиграват лоша шега. Защото, когато не съм такава, ме обзема гняв, след това вина и накрая апатия. И с вината от това че съм направила нещо нередно или не както трябва, подсъзнанието ми прибавя още един бонус, защото също така съм възпитана че човек трябва да плаща за грешките си. А няма по-лош съдник от самите нас.

И така стигаме до съществото на проблема.

Когато пресичам улицата, след като внимателно се огледам два пъти и в двете посоки, почвам да си мисля, че всеки момент отнякъде ще изникне кола и ще ме блъсне. След което ще се спомина или ще остана инвалид. Наистина е трудно да говоря или пиша за това, не само защото е болезнено, но и защото знам колко абсурдно звучи.

И това се случва с мен всеки ден. Когато карам кола си представям катастрофа, в която загивам, после за миг близките ми който тъжат за мен на погребението ми, но след това всеки продължава живота си, а аз оставам в забвение в миналото. Вероятно не въображаемата ми смърт, а онзи последен малак детайл, че дори най-близките ми ме забравят след смъртта ми, мисля че точно този последен детайл е моето наказание, строго отсъдено, без обжалване или възражение от страна на защитата, от собственото ми подсъзнание. И да си призная, осъзнавам това точно тук и сега, докато изливам душата си. Затова искрено вярвам, че човек може да опознае себе си изключително добре, ако съумее да вербализира чувствата си. И макар вероятно да не успея да спра извращенията, на които ме подлага въображението ми, като ми представя наглед всевъзможни начини по които може животът ми да ми бъде отнет, въпреки всичко, сега осъзнавам че то не иска да ми подскаже, че на подсъзнателно ниво искам да умра, а точно обратното – не искам да бъда забравена, а смъртта и забвението винаги са били кръвни братя.