Лежа си и си разсъждавам относно празниците („лежа” е глаголът с най-правилно спрежение по това време на годината) и им правя мислен разбор. Освен традиционните няколко килца върху иначе що годе стройната ми осанка, бай Колю а.к.а Дядо Коледа тази година ми донесе и категоричното убеждение, че празниците са вредни и трябва да се сведат до минимум. Не само, че губиш желание и печелиш остро затруднение да възстановиш всякакъв умствен и физически процес след кажи-речи двуседмичния отдих на жизнена активност, ти остава и прекалено много време за размисли, а мен лично мисленето ме натъжава.Общо взето, вярвам,че немислещите или казано без свян, простите хора живеят много по-щастливо и в хармония със себе си, тънещи в своeто блаженно неведение относно свят, в който Азис не развява задните си части с континентални размери от софийски билборд (да ме прощава Василка, ама по това време още не се беше запознала с фитнеса в Дианабад и диетата на Пиер Дюкан) а кака Златка от долния етаж няма прическа, съизмерима с пенсията на баба ти, барабар с коледната надбавка, и не познава тъмните балкански субекти в столичните чалгатеки по-добре от балканските столици...

Но пък, Коледа е: кълнем се в родното, святото и зелевите сърми, затова тихомълком оставям настрана не до там святия поминък на родния хайлайф.

Други мисли ме терзаят, така, предновогодишно, а именно, че въпросът не е в това, дали носим на болка, въпросът е дали носим на Щастие, какво е, аджеба, това явление и как да го третираме, ако вземе, че ни се стовари неканено през Новата година... (Амин!) С две думи: много сме, силни сме и до толкова сме свикнали да ни залива горчивото на живота, така са се притъпили вкусовите ни рецептори за сладко, че когато го усетим на езика си, изплюваме го, преди да сме го сдъвкали или ако не дай си Боже го преглътнем, тичаме в тоалетната да повърнем. „Щастието – булимията на 21 век.” – виждам го като заглавие на седмичник... Тъпчем се с желанието да ни сполети, а после бързаме да се „прочистим” от порочните мисли, че не го заслужаваме, нали са пости, а лакомията и без това си е грях.

Че непознатото е страшно – страшно е. Дето се вика: „Better the devil you know than the angel you don’t”. Но мен повече ме е страх от примирението. И от това, че е упорито и заразно като грипа през октомври, но за разлика от него трае целогодишно, често става хронично и прераства в доживотна диагноза. И вместо да се оплачем от болки в кръста, много скоро ще казваме: „Страдам от примирение”. „Еее, и ти ли, изкарах го и аз миналата зима, та още ме държи, ама пия Деанксит профилактично и облекчава симптомите”.

И няма да виждаме по-далеч от носа си, защото диоптъра на премирението е висок. И ще си завираме муцуните в болката, полуслепи, като кътрици, и също като тях ще я изриваме на страна, за да кретаме някак напред, а да се крием от Слънцето ще ни стане инстинкт за самосъхранение. Защото така сме свикнали. А навикът постепенно се превръща в рутина, която пренебрегваме, и която си втълпяваме, че не ни убива. „Ааа, вредни били цигарите, той и дядо ми пушеше качак от трети клас и пиеше всяка вечер, ама я го виж – отиде си на 87, здрав, като бик”. И ще вдишваме дима от замъгленото си съзнание, и ще тровим децата си с него.

Но аз отказвам цигарите.

Отказвам да повярвам, че Щастието е за другите.

Отказвам да съм резистентна на дебнещата ме зад някой ъгъл надежда.

Отказвам да  ровя в пръстта на погребаните си мечти.

Отказвам да заспя с примирението, че така-ми-било-писано.

Отказвам всяка година да изпращам Старата, вместо да посрещам Новата...

Може би 13 не беше моето число. Може би 14 също няма да бъде.

Но как да се сърдя на Стареца, че ми бави подаръка? Сигурно не му е лесно да изрови Щастие измежду всичките бели Мерцедеси и протези за ампутирани души...

Знам, че ще дойде някой ден, навярно без инструкции за ползване. Но не ме е страх, все ще му хвана цаката. Нали нося на болка, колко по-тежко може да бъде?