Защо Поезията е велика и Жената все още съществува

                Много замислящо есе... https://otkrovenia.com/bg/eseta/esty-takaya-lyubovy

                Когато четем поезия, знаем, че любовта просто я има. Че няма нужда от тяло. Че би съществувала и без човечеството.

               Жената - ефирна, вдъхновителка, пазителка на любовта. Интересно е доколко и дали съзнанието на мъжа и на жената се различават и съответно доколко и дали пишат различно. От жената се изисква повече. Критикува се недостатъчната възвишеност и изтънченост у жени, не у мъже. Погледът на мъжа към жената я съпоставя с плътските влияния на съвременността, обзели дори и жените. Дори не се поставя на пиедестал плътта, а се приема за единственото, което има. Отрича се красивото. И това се просмуква в най-ефирните неща в човешкия свят - поезията и жената, които би трябвало да пазят любовта. Защото мъжът не може да се справи сам. Поезията не бива да изгубва женското и жената не трябва да изгубва поезията. 

               Както има истинска любов, така има истинска любовна лирика. Ако някой не вярва в нещо, трудно ще го види без да опита или да бъде вдъхновен - но то все пак съществува. Никой не би писал, творил, никой не би се смял дори, ако не беше усетил любов през живота си. Плътското може да е част от живота ни по добър или по лош начин - добър, когато уважаваме тялото като пазител на духа, лош - когато стане пречка пред това да видим духа. Тялото не може да се развращава, развращават се духът, мисълта, личността на човека - когато се загуби в съмнението за целостта си и съществуването и започне да вижда само тялото. Затова той няма да види, че се разрушава - тялото ще е там, духът - не - не може да се види как изчезва нещо невидимо. Поезията намира нови светове само за жадния, затова не е разпространена като филмите, например. Тя е отказ от буквалистичното (парадоксално е, но филмите са буквалистични, не тя). Любовта е отзаз от развращаването на живота (парадоксално е, но „лошите“ се влюбват по-спокойно отколкото „добрите“). Любовта е свързаност и стремеж към по-добро, развратът - разделеност и изгубеност.  Съвършен човек няма, защото има любов, и защото няма съвършен човек, има любов - тя едновременно създава и унищожава несъвършенства, тя е самата съзидателна сила на света с много проявления. Както разрушителната сила също има много проявления. 

               Странно е да се отрича тялото в опит да се достигне до духа. Парадоксално е да се отрича земното, за да се види небето. Разрушително е да се отрича всичко видимо, за да се открие невидимото. То може да се открие по-лесно, след като сме признали, че има и цвят. 

              Мъжът може да се нацапа от света и душата му да излезе чиста от това. Душата на жената се цапа на всяка стъпка. Може би затова тя все е по-„слабата“, въпреки всички феминистки течения. Жената е душа, която все търси своето тяло, докато мъжът е тяло, което все търси своята душа. Въпрос на гледна точка. А двете са едно и също. Жената и мъжът не могат един без друг именно защото са обвинени от целия свят, че любовта им е грях, че трябва да я крият, че трябва да изпитват само платоничност на публични места. Благодарение на неодобрението на околните към личната любов любовта си остава лична и продължава да съществува. Иначе би се омърсила от света и би изчезнала за по-малко от миг. Любовта може да съществува само очи в очи. Не на хартия. Не в чужди очи. 

               Затова поезията е велика. Защото не пази любовта на хартия, а в света, където съществува любовта. Там някъде, ако човек вярва, че го има. Затова е толкова лична за читателя - той не чете за чуждата любов, а чете за своята. 

              Жената все още съществува, защото има кой да я обича. Ако нямаше, тя би била просто хормонално безумие в един свят на мъже и не-мъже. Затова и няма нужда да се състезава с тях. Нито има нужда да е велика или пък греховна. Няма нужда да е фатална или пък безлична. Тя избира дали да бъде муза и каква. Както мъжът избира да я пази, приемайки, че е частичка от неговата душа. 

               Поезията е среща между мисълта и душата. 

               И двете не биха съществували без любовта с много проявления - съзидателната сила на света. 

               Когато се родим, обичаме.

               Когато пораснем, искаме да обичаме. 

               Когато обикнем, искаме още. 

               Когато не ни стига - отричаме, че обичаме. 

               Когато четем поезия, знаем, че любовта просто я има. Че няма нужда от тяло. Че би съществувала, и ако Създателят ни беше направил от въздушни маси, а не от кал. Първоначалният елемент няма значение, ако резултатът от „химическата“ реакция при срещата с човека е любов и уважение към съзидателната сила на света. А какво по хубаво от поезията, която ражда светове, и любовта, която ражда шанс за семейно отраснали деца и духовно бъдеще? Ако мъжът и жената се отдалечат прекалено, ще изгубят опорни точки, а ако се приближат прекалено, ще изгубят поглед - погледът към това, че грехът не е грях, ако признаем, че е грях, и започнем да вярваме.