15 дек. 2005 г., 19:39

ПОЕТИКАТА И ЕСТЕТИКАТА НА ХАЙКУ 

  Журналистика
3082 0 6
13 мин за четене
Статията е от Соня Филипова.
Надявам се да бъде полезна на онези братя и сестри по перо, които го "острят" за хайку


Японската поезия е екзотично цвете в полето на художествената култура. Появило се на бял свят през 8. век чрез петостишията вака (наречени през 15. век танка), приело по-късно (13.-14. в.) формата на „нанизаните стихове“ ренга, то се превъплъщава през 16. в. в изящните тристишия хайку. Тези тристишия продължават да се създават до ден-днешен, и то не само в страната на изгряващото слънце, но и в целия културен свят. Всяка нова епоха, както и всяка национална литература, която сътворява хайку, носят нов облик на тази вечно жива поетическа форма.

Какво е хайку? Стихотворна миниатюра със строго спазвана метрика? Виртуозна лаконичност от три стиха? Микростихове с макроизмерения? Експромпт с огромна концентрация на чувства? Квинтесенция на поезията? Или висш израз на медитация?

Хайку е всичко това и още много друго, което не може да се назове с думи, защото думите ограничават, както твърди дзен-будизмът.

Хайку е стихотворна миниатюра от три стиха с определена ритмика и без рими. Метриката й се изгражда от 17 срички в последователност 5-7-5. Тази асиметричност, която се среща и в икебаната, в японската архитектура и живопис, писателят Я. Кавабата обяснява с асиметрията като символ на многообразието и величието на природата. Към формалните изисквания принадлежи и задължителното използване на „сезонни“ думи - киго, визиращи четирите годишни времена. Така например пеперудата, цикадата, паякът олицетворяват лятото, вишневият цвят и жабата - пролетта, щурецът - есента, голите клони - зимата.

Хайку е музикална, благозвучна поезия. Мелодичността й се дължи на специфичната особеност на японския език - сричките винаги завършват на гласна. А своеобразната й ритмика се поддържа с помощта на граматични частици - киреджи (след първия или след втория стих), които понякога запълват недостигаща сричка. Например частицата иѕ означава точка и запетая, ка акцентира края на фразата, превръщайки я във въпрос, кина изразява учудване, ран символизира вероятност. Това е особена говорна пунктуация, която оформя интонационната цялост на стихотворението. Някои изследоватли разглеждат хайку като „моностих“ с три ритмични групи, съдържащи не три момента, а една цялост, която се изгражда от отделни моменти.

Зелена вода,
бели камъни.
Два бряга ръждивочервени листа.

Шики

Ученикът на Башо - М. Кьорику, оповестява принципа ториавасе (съпоставяне), който се изразява в съчетаването на два елемнта, достатъчно различни, за да се създаде напрежение, като при тяхната съпоставка възниква единна емоция.

Ухание на сливов цвят
усещат гостите
в бледосинята чаша за чай.

Кьорику

Цветовете имат важна роля в хайку (изобщо в японската поезия). Някои от тях са зашифровани в тристишията като символи - постоянен атрибут на поетиката им. Например белият цвят символизира състоянието, когато съзнанието се слива с мирозданието. Освен белия цвят в хайку се използват най-различни цветове - син, розов, жълт, черен. Особено богат с нюанси е черният цвят: старо черно, свежо черно, ярко черно, убито черно, черно на светлината, черно на мрака и т.н. Типично „цветово“ хайку е следното стихотворение на Башо:

Морето се смрачава.
Гласът на патиците
смътно се белее.

Тук е използван т.нар. звуково-графичен принцип - предаване на звука чрез цветово означение.

Характерен за хайку е поетическият похват митаня - едно нещо се възприема като съвсем друго, като между тях все пак има известна връзка. Например, гледайки белия цвят, поетът пита: това не са ли дългоочакваните цветове (на пролетта). Използва се и олицетворението, но не като европейското.

Специфични за хайку са поетичните думи ономято, които са създадени като имитация на звуковите ефекти „бум“, „бух“, „прас“ и т.н. Например светлината има определен звук - пики-пики, светкавицата - хири-хири-хири и пр.

Първоначално хайку носи наименованието хокку (хок - начален и ку - стих) и се използва като встъпителна строфа на лирическия жанр танка (петостишие от 31 срички: 5-7-5-7-7). Първите три стиха задават темата, а следващото двустишие - агеку, съдържа поантата. Постепенно хокку се отделя от танка и добива самостоятелен живот и наименованието хайкай (хай - игра, забавление), а по-късно - хайку (игра със стихове), където поантата като поетическо внушение се ражда в съзнанието на читателя. С течение на времето хайкай престава да бъде забавна шега - експромт-шега на придворната аристокрация, и става забавление на обикновените хора, които започват да общуват във всекидневието си със стихове. Поезията прониква във всички кръгове на обществото. Създава се култ към художественото слово. Поетическото умение се превръща в критерий за ценност на индивида.

Стихотворенията от по-ранния период (вака) съдържат послания към боговете, природата, човека. По-късно (9. в.) посланията се отнасят само до човека - определен адресат, който отговаря също със стихове. За художествената стойност на тази поезия съдейства графичното й оформление. Така се ражда калиграфията. Много от бележитите хайджии (поети на хайку) са и прочути калиграфи. Както класическото, така и съвременното японско хайку поразяват с изяществото и разнообразието на своя калиграфски контур.

Още в първата антология на японската поезия (в периода на вака - 8. в.) - „манъйосю“, се създават много от поетическите похвати, които по-късно се използват във всички поетически жанрове (включително и хайку). Например „дума-възглавница“ - нещо като постоянен епитет („извечен“ - за небе, луна, дъжд и пр.), „думи-връзки“ - смислов, често и ритмичен център на стихотворението. Това са думи с двойно значение, които носят втори смислов план. Например думата „цвят“ означава любов, чувства, младост.

В хайку (както и в цялата японска поезия) природата заема централно място. Отношението човек - природа обаче е различно от това в европей-ската поезия, където човешките чувства се сравняват с едни или други природни явления (човекът е субект, а природата - обект). В японската поезия човешкото се слива с природното - и се предава непосредствено чрез нея. Поетическиият образ „сърце“ е сърце и на природата, и на човека:

Не плачете цикади.
Няма любов без раздяла
дори при звездите.

Исса

През 17. в. се оформят две поетически школи - тейман и дайрин, които дават силен тласък за развитието на хайку като самостоятелен лирически жанр. Първата школа се отличава със стремежа към техническа безупречност и формална изчистеност на тристишията. Школата Дайрин е ориентирана към непосредствеността на възприятията и чувствата. Тя първа се обявява срещу каноните, сковаващи свободата на поетическия изказ (броя на сричките, „сезонните думи“).

Върховите постижения на хайку е творчеството на тримата най-големи майстори хайджии - М. Башо, Й. Бусон и К. Исса. Най-бележитият между тях - Башо, получава след смъртта си божествен сан „Светъл бог на летящите звукове“. В края на 18. и началото на 19. в. се явяват реформатори, като М. Шики и С. Огивара, които създават движение „Свободен стих“. В художествената практика то прилага вижданията си за свобода при броя на сричките и се отказва от задължителното използване на „сезонните думи“. Всички поети обаче - традиционалисти и реформатори, следват основните естетически принципи, които определят най-същностните черти на хайку. Тоест всичко онова, което създава неговата поетическа и духовна атмосфера, онази безначална и безкрайна игра на чувство и постчувство, на мисъл и постмисъл, внезапен проблясък на изживяно в миналото, настроение в сегашния миг, който те докосва като лек полъх на вятър, като ухание на цвете, като неуловима усмивка. Или, както казва Башо, хайку „прилича на върбова клонка, докосната от лека вълна, която в момента се люлее от бриза“.

Корените на тази поетическа и духовна атмосфера се намират в дзен-будизма - онова трудно обяснимо за нашето европейско съзнание учение за Изтока - с неговия пиетет към простите и обикновените неща в живота, с култа към всекидневните преживявания, към красотата и покоя. Това е вътрешното спокойствие, освободено от оковите на интелекта, от веригите на понятията и установените правила. Дзен е океанът, вятърът, облакът, пролетното утро и лятната жега. Дзен е човекът. Когато усетиш, че си част от цялото, тогава ще се върнеш към своето „изначално Аз“, ще си тръгнал по Дао - пътя, който води до висшето просветление - Сатори. Или, както казва за него Д. Судзуки, „в него има нещо обърнато към вечността. Това е тишината на „вечната бездна“ … на издигнатите в абсолют Единство и Цялостност“.

Дзен-будизмът ражда естетиката на хайку (и на цялото японско изкуство - чайната церемония, икебана, традиционната архитектура и пр.). Тази естетика е основана на естетизирането на обкръжаващия ни свят. Естетическите принципи и категории на хайку се преплитат и преливат едни в други, обединени от преклонението пред красотата, която се излъчва от всичко - природа, човешки отношения, най-обикновени неща в живота. Ето например хайку от Самаро:

Вечер. Печални облаци.
Изведнъж над тях
се залюля хвърчило.

Да носиш в сърцето си движението на небето, променливата форма на красотата, да живееш с усещането за нейната преходност (принцип асоби). Променливост и непроменливост. Търсене на вечното в света на преходното, на неизменчивото в изменчивия свят. Съчетанието на мига с вечността - това е един от основните естетически принципи на хайку, наречен юген, чието поетическо въплъщение е най-известният шедьовър на Башо:

Старо блато.
Жаба скача
във водата. Плясък.

Старото блато… вечността. Времето е спряло. Тишина и покой. Нарушени в един миг от плясъка във водата. Съчетанието им - един микрообраз на вселената.

Тези естетически принципи намират свое продължение в естетическата категория моно но-аваре (буквално - печално очарование), вътрешно свързана с друга категория - хосоми - изящество, изтънченост, чувствителност. И двете изразяват стремеж към проникване в дълбоката същност на всяко явление и предмет, което значи - в тяхната вътрешна красота, забулена в тайнственост и тъга. Както в хайкуто от Исса:

Под зимното слънце
язди на кон
мойта премръзнала сянка.

Поетът, потопен в скритата същност на нещата, влиза в хармония с тях. Естетическата категория нару означава именно това идентифициране на художника с обекта на неговото вдъхновение - отглас на дзен-идеята за Единството и Целостта на мирозданието. В един от коаните се пита: „Как можеш да спреш звученето на далечната камбана?“ Отговор: „Като станеш камбана с цялото й величествено звучене“. Законът на дзен-изкуството - закон на хайку - изчезни в същността на това, което рисуваш.

Ето защо в хайку всичко е осезаемо живо - и светулката и враната, и старото куче и рибите, и мостът и оризището, и пролетният вятър и лятната омара - всичко пулсира с естествения ритъм на вселената, в хармония с поетовото сърце. Тази радост от свежата красота и интерес към всичко наоколо, пораждащо непосредствени чувства, въплъщава естетическата категория окаши.

Заяк от сняг като жив.
Но едно остава, деца:
да му направим мустаци.

Башо

Магията на хайку въздейства неусетно. Поетическите механизми на това магическо въздействие се съдържат в недоизказаността и неизчерпаемостта. „Думите са изчерпани, смисълът продължава“ - както се казва в древнокитайски текст. И още: „Стихът свършва, но мисълта е безгранична.“ Смислите се пораждат извън думите, в пространството на въображението и асоциативната мисъл на читателя. Тези смисли са безбрежни, с неподозирани очертания. Защото читателското съзнание е фин инструмент, който с изострена чувствителност приема лъченията на текста и отзвучава със свои тонове. Какви ли тонове в нашето съзнание би породило следното хайку от Бусон:

Колко е малък човекът.
Съвсем не се вижда
през зелените листа.

В това се изразява естетическата категория йоджо, която европейците превеждат като „сугестивност“, но корените на думата - йо - неизчерпаемост, и джо - чувство, ни отвеждат към нейното по-точно означение - неизчерпаемост на чувствата. А. Шинкей нарича йоджо „присъствие на одухотвореност там, където няма думи“.

Тази неизчерпаемост се постига с простотата на словесния изказ, с лаконизма на поетическия текст. Думите стават по-обемни и прозирни в своята звукова телесност. Вместо тях говори мълчанието. „Замълчи - казва един дзен-философ, - премълчаните слова са оглушителни.“ Простотата е наречена в естетическия принцип саби „изящна“ Неин образец е друг шедьовър на Башо:


На сух клон
кацна гарван.
Късна есен.

Кратък словесен рисунък с дълбинни асоциации. Простота, получена с изключителна пестеливост на изразните средства (принцип ваби). Липсва бъбривост, липсват разточителни описания. Поетическото пространство се заема само от един детайл, който съдържа духа на цялото. Подобно на лекия щрих с туш върху оризова хартия в японската рисунка в стил хайга. Само една линия, която понякога остава незавършена, както понякога и хайку остава без логически завършек или с прекъсната фраза. Например хайкуто от Исса:

Животът ни е капчица роса.
Дори и да е капчица роса
животът ни - все пак…

Естетически принципи и категории - саби и ваби, асоби и йоджо, моно но-аваре и хосоми, нарау, юбен, окаши… Колко чуждо звучи този понятиен език, когато се докосваме до простотата и свежестта на хайку. По-добре би било навярно вместо да категоризираме с понятия, да се наслаждаваме и радваме на живота. Хайку ни учи именно на това - „Да приемаме с радост този преходен свят, защото във всеки момент той е по единствен начин различно прекрасен“.



© Валентин Кабакчиев Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Информативно...
    Полезно...
    Лепнещо красиво
  • Полезно и интересно
  • Беше ми много полезно!
    Благодаря ти!
  • Благодаря ти!
    Отвори ми очите,
    какво съм търсел...
    И ето че го срещнах -
    изящно съвършенство!...
  • Много интересна и полезна статия. Благодаря, че си я публикувал тук, за да е по-удобна за четене от нас - потребителите на сайта.
  • Животът с хайку
    е приказка и песен!
    Красиво е, нали?
Предложения
: ??:??