Посипи ме с прашец, моя цъфнала вишно!

Скрий браздите ми фини от плач и усмивки...

Не, не искам във мен вече нищо излишно...

Ще заровя лице в снежно-листна покривка.

Ще се влея в земята под твоите клони,

дето ражда живот всяка празнична пролет

и любовно цветът ти над мен ще се рони,

да лови на пчелите кокетния полет.

Че жена съм и обич от мене ще блика,

докатó не окапят цветята в косите.

А тогава, във друг някой нежно поникнала,

ще изпратя праха си нагоре да литне.

© Миглена Миткова Всички