Не плачи, не плачи, моя мила Брезичке...

реки са сълзите ти, ще се удавиш.

С клонките си като мънички ръчички

не можеш да плуваш, за да избягаш.

Не плачи, не плачи, моя мила Брезичке,

на парчета сърцето ми късаш. Разбиваш.

В тази твоя мъка като черно стърнище

и мене и себе си малко по малко убиваш.

Послушай ме. Стига плака. Изсъхна!

Ще кацнат птички в твоите клони.

А тя ме погледна и тежко въздъхна,

отлетяха сърцата ѝ, сякаш балони.

На две се откъсна. Извика и падна.

Там в черната кал почти до реката.

Отрова и дали. Тишина безпощадна.

А тишината до смърт обикна Брезата.

25 май 2018