Не плачи, не плачи, моя мила Брезичке...
реки са сълзите ти, ще се удавиш.
С клонките си като мънички ръчички
не можеш да плуваш, за да избягаш.
Не плачи, не плачи, моя мила Брезичке,
на парчета сърцето ми късаш. Разбиваш.
В тази твоя мъка като черно стърнище
и мене и себе си малко по малко убиваш.
Послушай ме. Стига плака. Изсъхна!
Ще кацнат птички в твоите клони.
А тя ме погледна и тежко въздъхна,
отлетяха сърцата ѝ, сякаш балони.
На две се откъсна. Извика и падна.
Там в черната кал почти до реката.
Отрова и дали. Тишина безпощадна.
А тишината до смърт обикна Брезата.
25 май 2018