Да те намразя днес не мога,

а и толкова кратък е животът.

Ще преглътна и днес гордостта си.

Ще се прибера сама в дома си.

Ще прегърна в мрака самотата

и ще се отдам до болка на тъгата.

Ще се заключа в своята крепост.

Ще призова цялата си смелост.

От този лабиринт да изляза

и новото си аз навън да покажа.

Но часовникът сега е спрял.

Вятърът снежинки е довял.

Навън е тихо, а душата плаче.

„Наплачи се” няма кой нежно да ми каже.

И тъгата ме обзема отново.

И чувство не мога да изпитам ново.

Споменът за теб остана – това не ми отне

и парчетата от моето сърце.