Да те намразя днес не мога,
а и толкова кратък е животът.
Ще преглътна и днес гордостта си.
Ще се прибера сама в дома си.
Ще прегърна в мрака самотата
и ще се отдам до болка на тъгата.
Ще се заключа в своята крепост.
Ще призова цялата си смелост.
От този лабиринт да изляза
и новото си аз навън да покажа.
Но часовникът сега е спрял.
Вятърът снежинки е довял.
Навън е тихо, а душата плаче.
„Наплачи се” няма кой нежно да ми каже.
И тъгата ме обзема отново.
И чувство не мога да изпитам ново.
Споменът за теб остана – това не ми отне
и парчетата от моето сърце.
© Марина Петрова Всички права запазени