* * *

9 дек. 2004 г., 09:52

Поэзия

1234 0 2

На опръхналата стена висеше огледало,
сочено с усмивката на слънчевия лъч.
Минувачи поглеждаха и, заразени от радост,
с усмивка продължаваха по криволичещия път.

На свой ред и аз погледнах в далечината,
безгрижно завладяна от тайнствения смях.
Погледнах и потръпнах както тишината
бе строшена, примряла от стъкления факт.

Небето притъмня, слънцето увяхна,
пътят изчезна в грозна тъмнина;
в огледалото с мъка тлееше пламък,
устремен догаряше фитилът на свещта.

С восъчни сълзи покри душата самотата -
бързаше сякаш да умре бе по-добре.
Отново и отново тъгата топеше празнотата -
твърде много болеше, за да може да умре...

С затаена глътка въздух, не примигвах, не потрепвах,
не исках да повярвам в реалния живот.
За последно потърсих надежда сред тъмата,
но нямаше. За мен нямаше живот...

Свързани произведения

Sunny`SmiLe (Теодора Стефчева)

2006-12-21T19:15:01+02:00

Много е особенно...сякаш говориш за някакъв друг свят...Хареса ми похвата...Браво
gd_bourgas (Георги Димитров)

2004-12-17T11:22:06+02:00

Невероятно е много ми хареса...
Това един прекрасен човек, със много талант и блестящи произведения...
Продължавай все така...

* * *

Свързани произведения

Комментарии

Предложения