***

30 мая 2007 г., 09:08

Поэзия

675 0 3

Дори и Дунавът не се вълнува.

„Радецки" е изстрадана реликва.

И все така народът е навикнал -

хомота си опазил, да кротува.

Върви в захлас след лъскави водачи,

повели го из улиците мръсни.

Пресипнал пее, докато му втръсне,

а после в плен на самотата плаче.

Но вместо  с Ботевите песни страстни,

да крачи пак на Козлодуй от кея

към онзи връх, със който се гордее,

повлича крак към бъдното  неясно.

Със спомена за вехтите герои,

посяли в него вярата си жива

и с джоба празен нещо си отива  -

далече от съня му неспокоен.

От чуждите и своите ограбван,

народе бос - и ти  нанейде тръгнал,

дали пак някой може да те върне

в следите на изгубената слава?

Румена (Румена Румена)

2007-05-30T10:20:25+03:00

Засрамих се, че съм от този народ! А стихотворението е хубаво!
ТАМИ (Таня Панайотова)

2007-05-30T09:55:31+03:00

Тези дни чух в някакво предаване тъжната констатация,че българският национален идеал се изразявал в две неща: гордостта от славното минало и желанието да напуснеш България. Наистина много тъжно, но истинско!По много интересен начин във всеки куплет стои едно противопоставяне: вълнува-кротува; лъскави-мръсни;да крачи...към онзи връх-повлича крак и т.н.,което противопоставя миналото на настоящето.
плам (Пламена)

2007-05-30T09:35:35+03:00

Нека,но ний знаем,че в нащто недавно
свети нещо славно,
що гордо разтупва наште гърди...