Аз съм органи и плът.

Аз съм щастие и скръб.

Провеждам ти електричество.

Имам лице, ама рядко виждам го.

Две сълзи в стъкленица

Една усмивка-отлитаща,

временна, пролетна птица.

Имам ток, нямам жица.

Широк небосвод със звезди.

Широк небосвод със слънчеви лъчи.

Под него тичаме аз и ти,

преди всичко да се счупи.

Дъхът ми секва, речта ми заеква,

умът ми...в умът ти отеква.

И това .. честно казано ми харесва,

знаеш, за смъртта да мисля.

Тя е една и те поглъща

в цялата ти чистота. 

От мен може да избягаш, но от нея .. 

Оставям своята мисъл недовършена,

защото при нас така протича разговора.

Нищета, пълнота, няма я вече тази душа.

Не мисли за мен, мисли за дъжда.

Мисли си за листата, и за пролетта.

Мисли си за смъртта, самотата,

срамотата, страстта и старостта.

Бягай мили мой..но сянката ти

на едно и също място си стои .

Топлината ти снега ми няма да стопи.

И да бягаш накрая пак си себе си.

От това се боеше, нали ?

Аз съм органи и плът

ти също

аз съм щастие и скръб

ти също.

На нас ни е присъщо да бягаме,

и да се срещаме, без да се чакаме.

Където смъртта надделява,

как ще избягаш тогава ?

Със сълзи фокусираш ми плътта

и с усмивка виждаш ме от теб да бягам - към Ада.