През четири години в Родината наша
засаждаме двеста и четирийсет дървет.
Някои са млади фиданки. Невзрачни.
Други са стари. Дебели. Прасета.
Не искат вода. Храним ги с болка.
Край тях израстват хиляди бурени.
Растат си спокойно. Дебелее им стволът.
А ний, в низините, от бурите брулени.
Какво ли от нас вече ще падне?
Плодовете ги няма. Корени - гнили.
А те все ни гледат с погледи жадни...
Какво? Кръвта ни ли искат да пият?