През четири години в Родината наша

засаждаме двеста и четирийсет дървет.

Някои са млади фиданки. Невзрачни.

Други са стари. Дебели. Прасета.

Не искат вода. Храним ги с болка.

Край тях израстват хиляди бурени.

Растат си спокойно. Дебелее им стволът.

А ний, в низините, от бурите брулени.

Какво ли от нас вече ще падне?

Плодовете ги няма. Корени - гнили.

А те все ни гледат с погледи жадни...

Какво? Кръвта ни ли искат да пият?