Събудих се - обляна в сълзи,
отвита и сама…
Осъзнах, че вече няма мечти,
тъга обви моята душа!
Свих се на кълбо в ъгъла,
плачех с глас… крещях!
А любовта ми гореше в пъкъла,
дишах трудно… За миг спрях!
Станах, но сърцето много ме болеше,
нямах сили... паднах…
По лицето само кръв личеше,
с пръсти самотата стиснах!
А навън беше мрачно,
сякаш никога слънце няма да изгрее…
И в стаята бе облачно,
щастие тук никога няма да повее…
Сега държа моята сълза!
Да, в очите си! Оставям я така…
Защото казват, че големите момичета
не плачат… Нима това наистина е така?
Ако е така, значи аз не съм пораснала,
малка съм още за реалността…
Не съм отвътре израснала,
да посрещна и тъгата и радостта…
Не мога да не плача… Много ме боли...
И седя по средата на тази стая…
Прегръщам играчката стара…
А навън...Навън изгрява слънце…
Но не по-малко ме боли…
© Усмивка Все права защищены