Събудих се - обляна в сълзи,

отвита и сама…

Осъзнах, че вече няма мечти,

тъга обви моята душа!

Свих се на кълбо в ъгъла,

плачех с глас… крещях!

А любовта ми гореше в пъкъла,

дишах трудно… За миг спрях!

Станах, но сърцето много ме болеше,

нямах сили... паднах…

По лицето само кръв личеше,

с пръсти самотата стиснах!

А навън беше мрачно,

сякаш никога слънце няма да изгрее…

И в стаята бе облачно,

щастие тук никога няма да повее…

Сега държа моята сълза!

Да, в очите си! Оставям я така…

Защото казват, че големите момичета

не плачат… Нима това наистина е така?

Ако е така, значи аз не съм пораснала,

малка съм още за реалността…

Не съм отвътре израснала,

да посрещна и тъгата и радостта…

Не мога да не плача… Много ме боли...

И седя по средата на тази стая…

Прегръщам играчката стара…

Навън изгрява слънце…

Но не по-малко ме боли…