(на ангелчето, което реши да стане звездичка, преди да се роди)
Тишината ме разкъсва.
Звуците се впиват във плътта ми
и дълбаят кратерно във вените.
В етера на нямото пространство
се изгубвам,
За да срещна теб – мъничка светулка
в тъмнината на деня.
За ръка ме хващаш и ме каниш
покрай нежен ручей с теб да седна.
Да се смея с глас на хвърчилата,
да подскачам боса и вълшебна.
И в една сълза, като в кристал
крехкото ти име да извая,
в шепите си да го приютя,
да ме топли с нежността си до безкрая.
В парцаливите отломки на нощта
ти си моят фар в далечината.
Ще те нося чак до края на света –
Там, отляво, дето е домът на красотата.
© Мариела Георгиева Все права защищены