Аз съм просто стрък трева

от житейската ливада

със всички земни сетива

за слънчева наслада.

Утрото посрещам със росата

и с напъпила надежда в мен.

Към небето вдигам си главата

в очакване на идващия ден.

Ароматът на надеждата ухай

за прегръдка топла от небето.

Всяка фибра в мен мечтай

да слезе слънце в сърцето.

На залез тръпката угасва.

Сърцето ми е пак студено.

Тъгата с времето нараства

и вехне то от мъка поразено.

Аз съм просто

увехнал стрък в полето.