Аз съм просто стрък трева
от житейската ливада
със всички земни сетива
за слънчева наслада.
Утрото посрещам със росата
и с напъпила надежда в мен.
Към небето вдигам си главата
в очакване на идващия ден.
Ароматът на надеждата ухай
за прегръдка топла от небето.
Всяка фибра в мен мечтай
да слезе слънце в сърцето.
На залез тръпката угасва.
Сърцето ми е пак студено.
Тъгата с времето нараства
и вехне то от мъка поразено.
Аз съм просто
увехнал стрък в полето.
© Олга Дамянова Todos los derechos reservados