БЕЗ ЗДРЕС II

Препочитам да пусна косите си, вместо
пред очите на хората да съм прилична,
да не крия сълзите си, щом плача често,
да не се обвинявам, ако съм различна.
Да летя в светове по-красиви от този,
да пристъпвам във приказки с боси нозе,
да рисувам във сънища принцове с рози,
да съм сбор от приятел, жена, и дете...
Предпочитам, потъвайки във многоточия,
да остана аз в сянка за целия свят,
и когато със присмех от теб съм посочена,
само да промълвя: „Нима не си бил слаб?”
Би било много лесно... Усмивка да сложа
като грим върху своето тъжно лице,
да наметна онази, фалшивата кожа
и да скрия ключето за своето сърце...
Би било много лесно! Ще бъда разбрана
и на теб до безумие ще заприличам.
Та нали в теб живеят поне още двама...
(де да можех аз всички ви да заобичам!)
... Ала аз се обличам във стихове нощем
и си казвам „Наздраве!” с Луната над мен,
вместо да украсявам с душа като брошка
рогата на Дявола, взел я за плен.
И оставам такава – каквато бях вчера,
каквато ще бъда и утре, и днес...
И ако като мен още някой намеря,
още строфи ще има стиха „Без адрес”.

Павлина Соколова