Отиваш си от мен, за кой ли път?

Аз бързам тиха в мрака да те видя,

но в мен оставаш само пареща следа,

ах, как ли можех, как да го предвидя?

Не исках да повярвам, Боже, в думи,

че ще си тръгнеш скрит във тъмнина,

ала сега във мен две тъжни струни,

възпяват първата кошмарна самота!

Ти си замина! Край! Това е!

Приключи всичко, свърши се до тук!

По пътя свой поемай, друже,

и пробвай си късмета с някой друг!

Не ще те моля да се върнеш, не!

Душата моя е ранена птица!

Без жал разкъса крехкото сърце,

тъй както жертвите разкъсва си лъвица!

Аз няма да желая твойта обич,

и няма да сънувам твоите очи,

не ще те чакам плаха, но не зная...

как мойте устни ще заспиват тъй сами!

И как без твоя допир на света

ще се роди и следващото утре!

И как дори най-леката мъгла,

ще се разсее щом не си в умът ми!

И ще изгрее ли отново Слънцето,

във тез безкрайни, сини небеса...

или във мен ще никне само зрънцето,

на хладната далечна самота?!

Ще се събуди ли отново утрото,

и ще се случват ли отново чудеса?

Не зная, мили, аз дори не зная

без теб ще се върти ли пак света!