Ще можеш ли да спиш без тишината ми?

И можеш ли без мене да сънуваш?

Ще можеш ли, потънал във ръката ми,

отново да се преродиш и да изплуваш?

Ще можеш ли, удавник във косите ми,

да чуеш пак онази тиха песен?

Която пак вали и пада на клепачите.

И пак съм аз. И аз съм есен.

Най-тихата от всички съм сега.

Най-странната и тъжна, и свенлива.

И покрай тебе ставам цяла в самота.

И покрай тебе само чувствам се красива.

И цялата съм в тонове мастилен грим -

потичат по страните ми последните въздишки.

Във огледалото не виждам нищо друго

освен, че все още дишам.

И в целия ръждясал листопад

от спомени и тягостни събуждания

къде си ти? И колко още ще те няма?

И колко още ще те търся..?

Пак връщам се на първия въпрос от всичките..

Без тишината ми отново ли заспиваш?

И нечия безмълвност, не и моята,

отново сам-самичък си избираш.

Ще мога ли да спя отново някога?

Без теб.