Ще можеш ли да спиш без тишината ми?
И можеш ли без мене да сънуваш?
Ще можеш ли, потънал във ръката ми,
отново да се преродиш и да изплуваш?
Ще можеш ли, удавник във косите ми,
да чуеш пак онази тиха песен?
Която пак вали и пада на клепачите.
И пак съм аз. И аз съм есен.
Най-тихата от всички съм сега.
Най-странната и тъжна, и свенлива.
И покрай тебе ставам цяла в самота.
И покрай тебе само чувствам се красива.
И цялата съм в тонове мастилен грим -
потичат по страните ми последните въздишки.
Във огледалото не виждам нищо друго
освен, че все още дишам.
И в целия ръждясал листопад
от спомени и тягостни събуждания
къде си ти? И колко още ще те няма?
И колко още ще те търся..?
Пак връщам се на първия въпрос от всичките..
Без тишината ми отново ли заспиваш?
И нечия безмълвност, не и моята,
отново сам-самичък си избираш.
Ще мога ли да спя отново някога?
Без теб.
© Елица Златанова Всички права запазени
Поздравления!!!