Безпосочно

16 апр. 2011 г., 21:51

Поэзия » Другая

842 0 2

И поезията със тебе си отива

от мига, когато не понечих да те спра.

Реалността остава все тъй сива,

безръка, безнадеждна и сама...

А аз се рея там в небитието

като откраднат лист от вятъра така,

че даже ураган не би ме спрял и ето -

завихрям се във сънища, ела...

за кратко само разкажи ми

да се радвам ли сега за теб,

или да плача пак във рими,

събирайки ги в нов куплет.

Да изплета ли с косите си въже,

по което да се покатериш, без да питаш,

или с килимче планините ще прелиташ,

докато тя не разбере.

И пак ли със съдбата ще играеш покер,

залагайки ме за пореден път...

Губиш ме, оставаш без посока

и хоп на онзи кръстопът.

...

А поезията със тебе си отива

от мига, когато не понечих да те спра.

И реалността не ще е пак красива,

дори когато дойде пролетта...

poem_lady (Фери)

2011-04-17T11:19:21+03:00

Поезията не си отива! За жалост тя се ражда с болката...
Много силен стих, а за финала ти просто нямам думи!
LikeAnEagle (Михаил Лазаров)

2011-04-17T00:24:12+03:00

Не пускай поезията да си отиде!