Когато тръгна Любовта,
светът край мен утихна -
удавен пламък в пепелта.
И тъжно се усмихвам,
щом спомените от страстта
душата ми докоснат,
а чакащата самота
задава ми въпроси.
Зад нежността, пропита с грях,
наднича безразличие.
Като във буден сън живях,
когато се обичахме.
С отлитащи на юг ята
и с есента говоря,
а през очите на скръбта
денят е алегория.
Отекна стон в накъсан стих,
помахах за сбогуване
и корабът ни от мечти
завинаги отплува.
Една русалка на Брега
вълните ще изтласкат,
умряла от любов сама
в дълбоки сини ласки -
скалите, тъжно свели връх,
над нея коленичат,
а тя с последния си дъх
напомя, че обича...
Р. Ч. Лондон 2007-2014
© Росица Чакърова Все права защищены