Когато тръгна Любовта,

светът край мен утихна -

удавен пламък в пепелта.

И тъжно се усмихвам,

щом спомените от страстта

душата ми докоснат,

а чакащата самота

задава ми въпроси.

Зад нежността, пропита с грях,

наднича безразличие.

Като във буден  сън живях,

когато се обичахме.

С отлитащи на юг ята

и с есента говоря,

а през очите на скръбта

денят е алегория.

Отекна стон в накъсан стих,

помахах за сбогуване

и корабът ни от мечти

завинаги отплува.

Една русалка на Брега

вълните ще изтласкат,

умряла от любов сама

в дълбоки сини ласки -

скалите, тъжно свели връх,

над нея коленичат,

а тя с последния си дъх

напомя, че обича...

Р. Ч. Лондон 2007-2014