И ме обзема тиха, тиха носталгичност -

на допир със душата ми е кадифена.

В очите ми блуждае друга личност,

от гняв, от болка и от ярост покосена.

До колене нагазих във лъжите ти.

И сутрешното ми кафе ухае на заблуда.

Била ли съм частица от мечтите ти?

Била ли съм на твоето сърце полуда?

На клепките тежи ми разочарование.

Задето вярвах в теб. Че си различен.

Задето цялата затъвах във незнание,

а ти бе по-находчив, умен и циничен.

Задавих се в рояка на красивите ти думи.

Във всичките следполунощни вечери.

В изкуствената (явно) близост помежду ни.

Във обещанията и клетвите изречени...

Сега съм толкова неясна и безпътна;

във мен е хаос от носталгично спомняне.

Дори и много да горчи, ще го преглътна –

горчилката ще има функция на напомняне.