И ме обзема тиха, тиха носталгичност -
на допир със душата ми е кадифена.
В очите ми блуждае друга личност,
от гняв, от болка и от ярост покосена.
До колене нагазих във лъжите ти.
И сутрешното ми кафе ухае на заблуда.
Била ли съм частица от мечтите ти?
Била ли съм на твоето сърце полуда?
На клепките тежи ми разочарование.
Задето вярвах в теб. Че си различен.
Задето цялата затъвах във незнание,
а ти бе по-находчив, умен и циничен.
Задавих се в рояка на красивите ти думи.
Във всичките следполунощни вечери.
В изкуствената (явно) близост помежду ни.
Във обещанията и клетвите изречени...
Сега съм толкова неясна и безпътна;
във мен е хаос от носталгично спомняне.
Дори и много да горчи, ще го преглътна –
горчилката ще има функция на напомняне.