На пейката, от снощен сняг прикрита,
седи тъга. Увесила е нос.
Кръстосани, следите на врабците,
описват в кратки щрихи делник прост.
А тя дори не смее да попита
случаен минувач, що с поглед кос
следи пътечка – тъничка, извита
и стъпките му – пушечен откос,
раздират на снежинки тишината,
иглички падат. Борови. Дали?
Тъгата е отколешна позната,
от нея сняг в косите ми вали. ...