Облян е хълма в мрачна светлина. А там - отгоре - шеметно треперят едничко име, дрезгаво : "Ура", и отзив, чакащ днес да го намерят... Самотно цвете там стърчи и стене, едно на хълма, моли се за дъжд, зове за: "Помощ, мойто цвете де е?". "Ще дойде" - мисли - "някога, веднъж..." И с тази мисъл птиците го будят, а тези думи вятърът му вей, орли го пазят - да го не отскубнат, и слънце грее - то за да живей... И всичко него - само него гледа. И то расте, но плачеща върба дори, отсреща хълма клони свела, със цветето проронва пак сълза... И облак черен цветето надвисва, дошъл е сякаш, за да му се смей, а то се радва - силен дъжд кат плисва, и стъбълцето почва да люлей... Сега ще падне, или ще израстне, ще се погуби, ил ще издържи, ще бъде цвете, няма да угасне, и друго цвете ще го съживи... Така заспа! А бурята проклета не се сдържа и дивната си мощ захвърли всичката връз таз твар клета, и удря, блъска, рита цяла нощ... И кап... и кап... очите си отвори и друго нищо - само тъмнина... Но ето ...