Всяка сутрин пред входа на блока                                                                                                                                        

сред познатите местоимения

в не от мен пожелана посока

ме очаква едно приключение.

Да не искам е винаги същото -

барикада балони сапунени,

преминавам през тях вездесъщо,

докато с песента се целуваме.

После всичко се радва за себе си,

дирижираш с ръка ветровете

и внезапно се чувстваш потребен

с другата да подпираш небето.

И в поредния ден незабрава

Ти не куцаш, земята танцува,

биха спрели да те съжаляват

ако знаят как само  целува.

Безпощадно, като възкресение

сътворило живота от плесен.

Съд ли е или мое спасение

тази орис

да

целунеш

песен.