Когато искаш да докоснеш светлината,
но мрака все те дърпа, там във бездната,
когато ти крещиш самотен в тъмнината
и искаш светлината да прокуди мрака.
Когато ти напредваш с последни сили
но вървиш по пътя със доброта и нежност,
където се заплитат обич и омраза -
а презрението ти чертае път във тъмнината.
Когато сам решиш, че си струва да се бориш...
от трънливата пътека да направиш път от обич.
Тогава вселената сама ще те потърси
за да осветли светлият ти път... със обич.
Когато виждаш, че променя се света
и чертае нови светли хоризонти...
Тогава се прекланяш, тихо стихваш
а душата ти блести от вдъхновение...
Тогава в утрото на новия изгряващ ден,
където всичко е вълшебно и тъй чисто...
Ти знаеш, че по- правилният път вървиш
и душата пак блести от вдъхновение...
Тогава ще разтворя сърцето си за обич
и ще докосна и най-смелите мечти...
Защото душата ми е бяла...толкоз бяла,
че блести под скъсаната риза на нощта...!
© Катя Все права защищены
Душата на поета е ранима
в нощта отронва бисерни сълзи
и през призмата на времето пречупва
калейдоскопа на житейските уроци...
Душата на поета винаги е в полет,
докосва се до най - светлите мечти
и думички реди в ритъм за да докосват,
да оставят след себе си следи...
Душата на поета е звездица
огряла нощното небе...
но понякога е тъй самотна и ранима
и в тишината ражда се стихът.
Душата на поета е във вечен полет,
докосва и разкрива същността...
тя много често душата си разкрива
и ни води в нов приказен свят...
5.12.2015г
izumrudkata
Мили приятели благодаря ви
за прекрасните коментари!