Да обичаш

Нощта във своите предели,

със заскрежени ледени ръце,

разказва песни остарели

на любовта за кадифеното лице.

Че искаше и тя самичка

таз радост за минута да прозре.

И как свободна като птичка

в простора да разпери своите криле.

Не вярваше, че знае как

на някой обич може да се дава.

И все потънала във мрак

тя своята надежда умолява –

за миг дори да не изчезва,

в сърцето й завинаги да бие.

Че иначе тъгата ще извеза

 воал от болка, очите да покрие.

И тъй сама, сред своите палати,

тя още чака своята сънувана любов.

Готова пак цената да плати

За една-единствена искра живот.

Че иска само да обича.

Нима е много за един живот?

И някого по име да нарича:

„Моя единствена, неспираща любов.”