След суетата на деня настава вечер

и аз оставам пак сама.

Градът запали вече свойте светлини,

а от тях цялото ми същество крещи:

"Къде си ти, къде си ти?"

Защо, защо вечерите са като преди,

защо са тези светлини?

Не виждате ли... той не е до мен?

Защо и онзи скитник пак е там

и той е същият, като преди,

протягащ пак ръка за хляб и топлина.

Нощта в града е като всяка друга,

такива са били и днес, и в други дни.

Всичко е като преди,

само ти до мен не си.

Вечер е, но зная, днес няма да се прибереш.

Защо вечерите са като преди,

защо са тези светлини?

Животът ме ограби.

Чувате ли? Ще крещя:

"Той не е до мен. Замина."

Разделят ни пространства, несбъднати мечти,

амбиции и тази вечна нужда от пари.

Защо, защо са тези светлини?

Сега ще се обадиш, за да чуеш моя глас,

а той отказва да звучи.

Задавена от собствените си сълзи, ще премълча

че слагам прибори за двама ни,

надявайки се да се прибереш,

а ти си толкова далеч.

Успявам само пак да промълвя, че те обичам, и край...

Гласът ти някъде ще се стопи,

минути... и пак далече си.

Лягам си, но няма да заспя.

Ще чакам да угаснат светлините на града,

защото искам да ги победя.