И днес небето е небе, ала едва ли,
ще смогне Бог с дъга да го закърпи.
След сушата – потоп. Земята жали,
децата си. Вдовишки черни кърпи,
са сенките и жалопойно вият сури*
вълчици. Горка сол смъди в очите,
железни зверове и птици сеят бури,
на топло с пълни тумбаци, мълчите.
Мълчете си, че както казват – сухо злато,
мълчанието е. Върхушка сте богата.
Дали ще си мълчите тъпо и когато
без брой и ред смъртта целува ви децата? ...