*** (денят прибира своите багри)

Денят прибира своите багри,

нощта раздава черно мастило,

някой с него запълва листа

с видения и спомени мили.  

По пътя за никъде пълзи тишина

странник повела към незнаен свят,

пълен с горест, бури и смърт,

а с искрени чувства не бил е богат.

За обич към Слънцето даде обет,

но дочу глас, изникнал в мрака:

– Отдавна твое Дао и твой късмет

са заслужена смърт да очакваш.

Ще те скрият златните листа

в края на техния последен път,

недочакал корабни платна,

някъде застинали на кръстопът.

Превърни се в сянката на вятър

или полъха на нощен бриз,

роден в недра на ураган –

на природата един каприз.

Животът не е добър или пък лош,

пълен е с обич и подробности други.

Добро вършиш ли – не използвай рабош,

а и благодарността е заблуда.

Мъртвите духом не искат да помнят –

така се живеело спокойно, добре.

Едва ли тях или да дишаш без слънце

някога някой ще иска да разбере.

Живееш ли и си отидеш прав –

защо да те заровят легнал?

Щастлив ще си да те превърнат в прах,

вълни и ветрове възседнал,

за да не се превърнеш в храна

на червеите, за плътта ти жадни.

Ти дишаше в царство на слана и

овъгли те Слънце безпощадно.

Танго се надбягва страстно с блус,

що е любовта учи „Особен урок”.

Тя е отровно горчива на вкус

за сърцата от кристално стъкло.

Отдавна светлина на мрака

раздробява тишината на звука,

а князът на Преслав очаква

да затанцува на Саломе духът.

Китарата плаче в житейска пустиня,

флигорна разказва за влюбен жабок,

тромпет дарява „Тишина” на двамина.

От мост политат за последния скок...