*** (денят прибира своите багри)
Денят прибира своите багри,
нощта раздава черно мастило,
някой с него запълва листа
с видения и спомени мили.
По пътя за никъде пълзи тишина
странник повела към незнаен свят,
пълен с горест, бури и смърт,
а с искрени чувства не бил е богат.
За обич към Слънцето даде обет,
но дочу глас, изникнал в мрака:
– Отдавна твое Дао и твой късмет
са заслужена смърт да очакваш.
Ще те скрият златните листа
в края на техния последен път,
недочакал корабни платна,
някъде застинали на кръстопът.
Превърни се в сянката на вятър
или полъха на нощен бриз,
роден в недра на ураган –
на природата един каприз.
Животът не е добър или пък лош,
пълен е с обич и подробности други.
Добро вършиш ли – не използвай рабош,
а и благодарността е заблуда.
Мъртвите духом не искат да помнят –
така се живеело спокойно, добре.
Едва ли тях или да дишаш без слънце
някога някой ще иска да разбере.
Живееш ли и си отидеш прав –
защо да те заровят легнал?
Щастлив ще си да те превърнат в прах,
вълни и ветрове възседнал,
за да не се превърнеш в храна
на червеите, за плътта ти жадни.
Ти дишаше в царство на слана и
овъгли те Слънце безпощадно.
Танго се надбягва страстно с блус,
що е любовта учи „Особен урок”.
Тя е отровно горчива на вкус
за сърцата от кристално стъкло.
Отдавна светлина на мрака
раздробява тишината на звука,
а князът на Преслав очаква
да затанцува на Саломе духът.
Китарата плаче в житейска пустиня,
флигорна разказва за влюбен жабок,
тромпет дарява „Тишина” на двамина.
От мост политат за последния скок...
© Вили Тодоров Todos los derechos reservados
поздравления..