Диптих: Едно време някъде в Пасифика

1. Утро

Все тая безтегловност на Душата,

с която тя над Утрото лети

и се разтваря тук, из необята

над  Океана в тия ширини...

Звездите на нощта над мен залязват.

и тъжно си отиват...До една...

Денят ги крие в нежната си пазва...

Играе риба в сънната вода...

А въздухът сега на водорасли

упойващият носи аромат

и бавно над Света Нощта угасва,

със тайнственият си, тревожен Свят...

И само още Вятърът го няма

във тая Утрин странно закъснял-

да мине като дъх и морска пяна

да смеси пак със разтопен метал.

Над Океана сенки не играят

и само Утринната Светлина

с вълните се надбягва до Безкрая

и все така: вълна подир вълна...

В играта те умора не познават

и гонят се до първите зари...

...Изгрява Слънцето... И тихо става:

замира и Стихията дори...

....А Красотата спряла мълчаливо

стаеното Величие следи-

и лесно е човек във перспектива

Живота си с Мечта да подмени ...

2. Вечер

Смрачи се...Първите звезди

потръпнаха на синевата,

със Вятър в светлите коси

изгря  усмихната Луната...

И малки скачащи вълни

подгонени от светлините

подобно палави луни

се заиграха по водите...

Една от тях се залюля

и с аромат на водорасли,

и на безкрайност ме заля

във настроение прекрасно...

А Вятърът насам-натам,

мотаейки се по вълните

на стихналия Океан,

нощта посрещаше сърдито...

От светналите небеса

дойдоха постижимо лесни

очакваните чудеса:

и бивали, и неизвестни...

То бе сурова Красота:

Луна, Звезди, Вълни, Безбрежност...

Обожествена Самота:

– Стихия  обладана  с нежност...

....Но заболя ме, че съм сам

във тази много лунна вечер-

със светещият Океан

и плискаща край мене Вечност,

та  друга нощ си пожелах

с носталгия към хоризонта –

мъчително бе, но успях

Живот забравен...

                    ...да си спомня!...

 Някога в Пасифика