Странни, изгубени, плачещи думи
идват... и с болка раздират съня ми
с тътен от минало, в тъмното дремещ,
с ехо от бъдещо и не идващо време.
Тръгвам през мрака да търся пътека,
Искам от тях да избягам далеко...
и на брезата в сивата, крехката дреха,
сгушвам се плахо... и търся утеха...
Бавно и тихо, в сенките скрити,
думите пак ме намират и питат,
после... превърнати в приказни, бели жени,
сбират, омайват, заклинат... треви.
Молещи, мамещи... казват: Ела...!
И теб да превърнем в бяла, ефирна мъгла.
Твоите думи сме!... От нас ще узнаеш
как по небето съдби да чертаеш...
И без да проклинам странното чудо,
аз се родих... Не! Сега се пробудих...
Всичко стопи се - и страх, и тъга...
бях станала вече... ефирна мъгла...
© Росица Христова Все права защищены