Странни, изгубени, плачещи думи

идват... и с болка раздират съня ми

с тътен от минало, в тъмното дремещ,

с ехо от бъдещо и не идващо време.

Тръгвам през мрака да търся пътека,

Искам от тях да избягам далеко...

и на брезата в сивата, крехката дреха,

сгушвам се плахо... и търся утеха...

Бавно и тихо, в сенките скрити,

думите пак ме намират и питат,

после... превърнати в приказни, бели жени,

сбират, омайват, заклинат... треви.

Молещи, мамещи... казват: Ела...!

И теб да превърнем в бяла, ефирна мъгла.

Твоите думи сме!... От нас ще узнаеш

как по небето съдби да чертаеш...

И без да проклинам странното чудо,

аз се родих... Не! Сега се пробудих...

Всичко стопи се - и страх, и тъга...

бях станала вече... ефирна мъгла...